Сон сонила софийска кралица,
сон сонила и сон бълнувала:
насред се е небо препукнало,
ситни звезди по земя паднале,
ясен месец кървав е изгреял,
а по него звездица - деница,
и она е кървава изгрела.
Проговаря Еница кралица:
Чуеш мене, Шишманине Яне,
що горок съм сънок сънувала:
насред се е небо препукнало,
ситни звзди наземе паднале,
ясен месец кървав е изгреял,
а по него звездица - деница,
и она е кървава изгрела.
- Чуеш тизе, Енице кралице,
що сон казва, що во книга пише:
щото се е небо препукнало,
оно се с царство препукнало,
препукнало и че да прпадне,
че пропадне и че се изгуби
старо царство, българското кралство,
а що са звезди попадале,
това си е българската войскя:
че изпадне войскя, че изгине,
че да гине нашио стар братец,
стари братец, сам цар Иван Шишман,
че погине Михаил Василич.
А що си е месец кървав изгрел,
а по него звездица - деница,
после них чем и я да загинем,
а по мене чизе че загинеш!
Докъд они това си думали,
книга стихна от Костенец града,
дойде книга на Шишмана Яне:
"Скоро бърже, Шишманине Яне,
да собереш три иляде войскя,
па да дойдеш на Костенец града,
Костенец го турци обградиха,
цар Шишмана во тесно туриха!"
Ка прочете Шишманине Яне,
ка прочете ова бърза книга,
он е събрал три иляде войскя,
че я води на Костенец града;
а оно го любе не пущило,
Яна любе, Еница кралица,
дору слънце рано да изгрее.
Еница е пустинка гъркинка,
не я грижа за българско царство,
не я грижа за своего мъжа...
Ала ето втора книга стигна:
"Сбери войскя и да стигнеш скоро
на онова Ихтиманско поле,
царя гонат и че го настигнат,
че ухватят Михала Василич!"
И тогай го любе не пущило,
дори слънце на ручок не дойде.
Ал ете ти трекя книга стигна:
"Скоро, скоро, Шишманине Яне,
да пристигнеш, войскя да доведеш,
да доведеш пет иляде войскя:
затвориха Василич Михала,
че погубят царя Шишмана!"
И тогай го любе не пущтило.
Не послуша Шишманине Яне,
не послуша свое първо либе
и си пойде в Ихтиманско поле,
и си пойде на воз река Искър,
Искър тече кървен и пороен
и си носи юнашки калпаци,
цели трупе, ръце от юнаци;
Искър гази премлада девойка,
Искър гази, та лови калпаци.
Проговори Яне Шишманине:
- Хвала тебе, премлада девойко,
защо ловиш юнашки калпаци,
улови ми трупе от юнаци,
да ги видим кои са, какви са
я хвати ми там оная ръка!
Проговори премлада девойка:
- Не си сакам, слезни, хвати си я!
Я си имах три брата юнака,
сите беха на войскя отишли,
сгодиха се во Костенеца града,
и тримата са у бой паднале,
та им тражим три добри калпаци,
да не би им у них книга нашла,
та да видим що ни нарачуе.
Засрами се Яне Шишманине,
па отседна от своето конче,
та си хвати ръка от юнака,
на ръката пръстен бурмалия,
на пръстено "Иван Шишман" пише.
Па се дръпна Шишманине Яне
и се метна на врано си конче,
па повика, що го сила държи:
- Що стоите, момци, що гледате?
Погубен е сам цар Иван Шишман...
Я хайдите налево да идем,
да тражиме Василич къде е,
дано барем него да найдеме!
Тръгнали са налево да идат,
излезли са в Ихтиманско поле,
стигнали са пред Ступена града,
с пушки турци градо оградили,
с маждраци са караул оплели.
Ка ги виде Шишманович Яне,
юриш стори, караул изсече,
юриш стори и у градо влезе.
А тамо бе Василич затворен.
Проговори Шишманович Яне:
- Прости мене, Василичу брате,
дай ми воля сега да погубим,
да погубим сва турска ордия,
да те водим у София стара.
Проговори Михаил Василич:
- Не прощавам и не давам воля!
Къде бе ти, по напред да дойдеш?
Сега вече мина щиро време,
турска войскя вред е попълнила,
я не знам къде ми е тато!
Раслюти се Шишманович Яне,
та си юзе нему остра сабя,
та си пойде воз турска ордия,
що докачи, све на нож удари,
па се врати и у градо ойде.
Проговори Шишманович Яне:
- Хвала тебе, Василичу млади!
Прости мене, ти мой мили брате!
Дай ми воля сега да погубим,
да погубим сва турска ордия,
да те водим у София стара!
Проговори Михаил Василич:
- Не прощавам и воля не давам!
Защо тизе първи път не дойде,
сега вече мин щиро време!
Па се върна Шишманович Яне,
повърна се воз турска ордия,
да погуби сва ордия турска.
Бог да бие една дърта баба,
що научи турци еничари
пращали я и она им каже:
- Хвала вазе, турци еничере,
българи са силни и инати,
а па Яне много харен юнак,
они вазе тува че погубят.
Ви търчете на Искър на мосто,
извърляйте ваши остри саби,
върляйте ги на Искър на мосто,
на Янете коно не е кован,
ега му се коно убодеше,
убодеше от острите саби.
Послушаха турци еничери,
послушаха тая баба,
та върлиха нихни остри саби,
върлиха ги на Искър на мосто.
Минал моста Шишманович Яне,
убола се неговата коня,
паднала е неговата коня,
с него падна Шишманович Яне,
па е паднал на острите саби
и се ранил на неколко места;
стигнали го турци еничери,
отсекли са му нему руса глава.
Три девици у дома
прели в късната тъма.
„Ако бих била царица —
рекла първата девица, —
нагостила бих с обяд
целия покръстен свят.“
„Ако бих била царица —
рекла нейната сестрица, —
бих могла да изтъка плат —
света да облека.“
„Ако бих била царица —
рекла третата сестрица, —
аз на царя мил и драг
бих родила син юнак.“
Рекла само и в тъмата
леко скръцнала вратата,
влязъл там самият цар,
на страната господар.
Спрял отвънка зад стобора,
той подслушал разговора
и харесал — тъй добра —
царят третата сестра.
„Здрасти, хубава девице —
рекъл той, — бъди царица
и юнак ми ти роди,
щом септември захлади.
А пък вие, гълъбици,
двете с вашата сестрица
от дома си подреден
хайде тръгвайте след мен:
първата ще е готвачка,
втората ще е тъкачка.“
Трите с царя хубавец
влезли в чудния дворец.
И преди да се стъмнило,
се извършило венчило.
Седнал царят най-подир
със царицата на пир.
После на легло богато
от кост слонова и злато
легнали за първи път
младоженците да спят.
А готвачката бесняла,
с плач тъкачката лудяла
в люта завист и злина
срещу царската жена.
А царицата чудесна,
без да чака, син понесла
в тая нощна тишина.
А била тогаз война.
Цар Салтан с врага воювал —
яхнал кон и се сбогувал,
рекъл да се пази тя
и да помни любовта.
Докато се биел люто
надалеч в поле прочуто,
срок дошъл да има син;
той родил се цял аршин.
Бдяла майката царица
като над орле орлица;
на честития баща
с конник пратила вестта.
А сестрите във палата
с Бабариха — злата сватя,
за да й напакостят,
рекли конника да спрат;
друг изпратили с такова
хитро съчинено слово:
„От царицата добра
нямаш син, ни дъщеря,
нито жаба, ни мишленце,
а невиждано зверенце“.
Чул от конника вестта
слисаният цар баща
и едва в гнева си бесен
пратеника не обесил;
но след малко се смилил
и в двореца наредил:
„Да се чака възвращение
и законното решение.“
Конникът със грамота
се завърнал сутринта.
А сестрите във палата
с Бабариха — злата сватя,
рекли да го оберат;
почнали да го поят,
чантата му те окрали,
друга заповед му дали —
конникът, туй не разбрал,
тази заповед предал:
„Заповядва строго царя
на придворните боляри
в миг царицата с плода
да захвърлят вдън вода.“
Натъжените боляри
за царицата скърбяли
и за малкото дете —
влезли в спалнята им те.
Обявили с пълна вяра
волята на господаря,
чели указа на глас.
И царицата завчас
със сина ведно сложили
в бъчва и я насмолили,
пуснали я в океана
заповед уж на Салтана.
В синя вис блестят звездите,
в морска шир бучат вълните;
облак по небе лети,
бъчва по море кънти.
Вътре тъжната царица
сълзи лей като вдовица;
а синът расте, расте
не със дни, а с часове.
Нощ. Царицата все плаче…
А синът вълна подкача:
„Вълна моя, ти вълна!
Ти, която в тишина
плискаш, дето си желаеш,
с морските скали играеш,
потопяваш брегове,
носиш лодки, ветрове —
не погубвай ни, послушай,
изхвърли ни ти на суша!“
Чула волната вълна,
върху бряг във светлина
бъчвата изнесла леко
и отлитнала далеко.
Тъй, спасили се от смърт,
сетили те земна твърд.
Кой оттук ще ги избави?
Бог нима ще ги остави?
На нозе синът стоял,
в дъното глава опрял,
понанънал се и ето. —
„Как прозорец към небето
да отворя?“ — промълвил,
с удар дъното пробил.
Дишали сега на воля;
гледат — хълм, морето долу,
а на хълма извисен
люшка клони дъб зелен.
Мисли си синът: вечеря
аз ще трябва да намеря.
От дъба откъртил прът
и на лък го свил синът,
свилен шнур свалил от кръста
и лъка увил чевръсто.
от тръстика взел стрела,
остра, зла като игла,
и потеглил през долина
той, на лов в морето синьо.
Щом брега достигнал той,
чул отблизо стон и вой…
Цялото море ревяло;
нещо лошо се видяло:
лебед пляска със крила,
ястреб гони го — стрела;
плиска лебедът водата,
мъти я, плющи с крилата…
Ястребът със клюн студен
го кълве окървавен…
Но стрелата в миг извила
и се в ястреба забила —
кърви ястребът пролял
и ловецът млад се спрял;
гледа: ястребът се дави,
но не птичи вик издава.
Лебедът натам снове,
злия хищник той кълве,
бърза с гибелта му близка,
дави го, с крила го плиска —
на ловеца млад и мил
той по руски промълвил:
„Ти си, княже, мой спасител,
мой юначен избавител,
не скърби, че зарад мен
ще гладуваш някой ден;
че морето взе стрелата,
че те сполетя бедата.
Аз ще ти благодаря
и с добро ще те даря:
ти спаси не лебед-птица,
а с живот дари девица,
и не ястреб стрелна ти,
а магьосник усмърти.
Няма век да те забравя.
Ще ме найдеш вред такава;
време е да си вървиш,
не тъжи, легни да спиш.“
Литнал този лебед-птица,
а пък майката царица
и синът й този път
гладни легнали да спят.
В миг синът отворил взори,
гледа — блеснали простори,
от почуда слисан, ням,
той съгледал град голям,
чуден град, стени зъбчати,
зад стените — ред палати,
черкви приказни отвъд
с златни куполи блестят.
Той царицата събудил,
ахнала тя с глас зачуден!
Рекъл той: „Изглежда май
с нас си лебедът играй.“
Двама към града поели.
Мигом зад стените бели
там отвред като насън
проехтял камбанен звън.
Цял град се към тях отправил,
хор черковен бога славил;
в пищно злато заблестял,
срещнал ги дворецът цял;
всички ги възвеличават
и момчето обвенчават
с шапка княжеска във дар —
да им бъде главатар.
В свойта столица-зорница
в сговор с майката царица
седнал той на княжи трон
с ново име: княз Гвидон.
Вятър над море лудува,
гони корабче да плува;
то вълна подир вълна
пори с вдигнати платна.
А моряци удивени,
на палубата стълпени,
виждат острова познат
и наяве — чуден свят:
град с кубета златоглави,
пристан с каменна застава.
В залп оръдия гърмят,
искат кораба да спрат.
Слизат гостите по моста;
кани ги Гвидон на гости,
дава им разкошен пир
и ги пита най-подир:
към кои страни пътуват
и с какво в света търгуват.
Казват те на княза млад:
„Ний обходихме цял свят
и търгувахме сред бури
с чудни кожи от самури;
час настана да вървим,
все на изток да държим
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана…“
Князът рекъл им тогаз:
„Господа, на добър час,
през морета, океани
навестете цар Салтана
и сторете му поклон.“
Тръгнали, а княз Гвидон
гледа със тъга в душата
как се губят в далнината.
В океана засиял
вижда — плува лебед бял.
„О, здравей, мой княз прекрасен!
Днес защо стоиш безгласен,
смръщен като ден мъглив?“ —
пита лебедът красив.
Князът тъжно отговаря:
„Скръб-печал ме днес изгаря:
там баща си в близък час
бих желал да видя аз.“
Рекъл лебедът тогава:
„Искаш ли да те отправя
с кораба по тез вълни?
На комар се превърни.“
Махнал лебедът с крилата
и разплискал с шум водата,
а от пръски, за беда,
князът станал вир-вода.
И докато се обърнал,
в миг се на комар превърнал,
зажужукал, полетял,
стигнал кораба и спрял,
край моряшката дружина
скрил се в малка цепнатина.
Вятър весело шепти,
волно корабът лети
покрай острова Буяна,
към брега на цар Салтана
и желаната страна
вижда се в далечина.
Слизат гостите по моста;
кани ги Салтан на гости;
с тях в разкошния дворец
влиза нашият храбрец.
Гледа: целият в позлата,
цар Салтан седи в палата
на престола украсен,
в тъжни мисли потопен;
а сестрите пременени
с Бабариха натъкмена
все до трона му седят
и в очите го следят.
Царят гостите тогава
на трапеза настанява;
пита: „Как сте, господа?
Дълго ли сте по вода?
Зло, добро ли преживяхте?
Чудеса какви видяхте?“
Рекли: „С кораба крилат
ний обходихме цял свят;
нищо лошо зад морето,
има чудо под небето:
стръмен остров, пуст и див,
там стърчеше мълчалив,
и пустинен, и сиротен,
и на него — дъб самотен;
а на острова сега
нов град има на брега
със дворци и черкви златни
и градини необятни;
там владее княз Гвидон,
той изпраща ти поклон.“
Цар Салтан се удивява:
„Ако е живот и здраве,
острова ще посетя,
княз Гвидон ще навестя.“
А сестрите във палата
рекли с хитрата си сватя —
да не види царят жив
нивга острова красив.
„Нещо странно май че става —
смигнала за миг лукаво
тук готвачката с очи, —
град в морето да стърчи!
Знай, шуми елха в гората,
катеричка под елхата
чудни песнички реди,
гризе орехи, седи,
но не прости и чепати,
а с черупчици от злато,
с ядчици от изумруд —
туй е чуден кът нечут.“
Цар Салтан се удивява,
а комарът се вбесява
и в окото с тънък вой
жилнал злата леля той.
В миг сестрата пребледняла,
и с окото ослепяла.
Хукнали те наведнъж,
викнали: „Комара дръж!
Ах, мушице ти проклета,
ще ти счупим ний крилете!“
Той, изпълнил своя дял,
през морето полетял.
Князът пак е край морето,
гледа той води разлети,
от вълните в буен бяг
лебедът изплувал пак.
„О, здравей, мой княз прекрасен!
Днес защо си пак нещастен,
смръщен като ден мъглив?“ —
пита лебедът красив.
Княз Гвидон му отговаря:
„Скръб-печал ме пак изгаря:
чудно чудо закопнял —
да го имам бих желал.
Имало елха в гората,
катеричка под елхата
чудни песнички реди,
гризе орехи, седи,
но не прости и чепати,
а с черупчици от злато,
бисер-ядчици валят.
лъже може би светът.“
Рекъл лебедът на княза:
„Вярно е, що се разказва:
чудото познавам аз;
сига си тъжил, мой княз;
наред вярната ни дружба
с радост ще ти бъда в служба.“
С бодра мисъл на ума
тръгнал князът към дома;
Там в градината широка
вижда на елха висока
катеричка — красота,
златен орех гризе тя,
бисерчета вади, хрупка.
Сбира златните черупки,
купчинки реди от тях,
пее, свирка си без страх
от събралите се хора
във градината и двора.
Княз Гвидон се изумил
и доволен промълвил:
„Ех, на лебеда сърцето
с радост да дари небето.“
И издигнал княз Гвидон
в двора си кристален дом,
катеричката поставил,
даже писар не забравил —
орехите да брои,
златото да удвои.
Вятър по море лудува,
гони корабче да плува,
то вълна подир вълна
пори с вдигнати платна
покрай остров изумруден
край града голям и чуден;
в залп оръдия гърмят,
искат кораба да спрат.
Слизат гостите по моста,
кани ги Гвидон на гости,
дава им разкошен пир
и ги пита най-подир:
към кои страни пътуват
и с какво сега търгуват?
Рекли: „С кораба крилат
ний обходихме цял свят
и търгувахме богато
със жребци от Дон — за злато,
да вървим настана час —
дълъг път лежи пред нас:
покрай острова Буяна
в царството на цар Салтана.“
Князът рекъл им тогаз:
„Господа, на добър час,
през морета, океани
навестете цар Салтана
и кажете: Цар Гвидон
с обич праща му поклон.“
Гостите се поклонили,
в път поели с нови сили.
Княз Гвидон се срещнал пак
с лебеда на оня бряг.
Моли князът: пак душата
му копней за далнината…
Лебедът си замълчал,
само с пръски го облял.
И докато се обърнал,
князът се в муха превърнал,
стигнал кораба и спрял,
в пукнатината се сврял.
Вятър весело шепти,
волно корабът лети
покрай острова Буяна,
към брега на цар Салтана
и желаната страна
вижда се в далечина.
Слизат гостите по моста,
кани ги Салтан на гости,
с тях в красивия дворец
влиза нашият храбрец.
Гледа: целият в позлата,
цар Салтан седи в палата
на престола украсен,
в тъжни мисли потопен.
А сестрите във палата
с Бабариха — злата сватя,
все до трона му седят,
като жаби зли слухтят.
Царят гостите тогава
на трапеза настанява,
пита: „Как сте, господа?
Дълго ли сте по вода?
Зло, добро ли преживяхте?
Чудеса какви видяхте?“
Рекли: „С кораба крилат
ний обходихме цял свят;
нищо лошо зад морето,
чудо има под небето:
остров има там богат
и на него — дивен град
със дворци и черкви златни
и градини необятни;
там елха се зеленей
и кристален дом светлей —
дом на катеричка жива,
и каква е закачлива!
Пее песнички цял ден,
гризе орехи весден,
но не прости и чепати,
а с черупчици от злато,
ядки-бисери блестят,
а слуги отвред следят,
вършат й услуги много,
писар отбелязва строго
всеки орех, счупен днес;
стражи й отдават чест.
Леят златото в монети
и ги пращат зад морето,
а девойки с честен труд
сипват в бъчви изумруд.
Там са хората богати,
няма хижи, а палати;
там владее княз Гвидон,
той изпраща ти поклон.“
Цар Салтан се удивява:
„Ако е живот и здраве,
острова ще посетя,
княз Гвидон ще навестя.“
А сестрите във палата
рекли с хитрата си сватя —
да не види царят жив
нивга острова красив.
И тъкачката тогава
се усмихнала лукаво:
„Що за чудо? И какво —
катеричка на дърво
златни орехчета хрупа,
бисерни черупки трупа;
туй не ни учудва нас —
друго чудо зная аз:
закипи морето диво
и надигне се бурливо,
и когато с вой и бяг
то достигне стръмен бяг,
шумно се разсипе в мрака —
тридесет и три юнака,
цели в брони, слизат там,
във очите с ясен плам,
всички хубави и смели,
едри, млади, обгорели,
юначините отбор
с главатаря Черномор.
Нека кажем справедливо:
туй е чудо най-красиво!“
Замълчали всички тук,
никой не отронил звук.
Цар Салтан се удивява,
княз Гвидон се разгневява
и на левия гледец
кацнал нашият храбрец,
лелята му пребледняла
и с окото ослепяла;
закрещели изведнъж:
„Догони го, хващай, дръж!…
Ах, почакай ти; проклето…“
През прозорец неусетно
князът тихо се проврял,
над морето полетял.
Князът край морето скита,
гледа — сини са водите
и сред буйния им бяг
лебедът изплувал пак.
„О, здравей, мой княз прекрасен!
Днес защо си пак нещастен,
смръщен като ден мъглив?“ —
пита лебедът красив.
Княз Гвидон му отговаря:
„Скръб-печал ме пак изгаря
чудно чудо закопнял,
да го имам бих желал.“
„Де е чудото красиво?“
„Някъде море бурливо
вдигало се с вой и бяг,
удряло пустинен бряг;
и разсипе ли се в мрака,
тридесет и три юнака
слизали тогава там —
във очите с ясен плам,
всички хубави и смели,
едри, млади, обгорели,
юначините отбор
с главатаря Черномор.“
Рекъл лебедът тогава:
„Туй ли, княже, те смущава?
Не тъжи, мой мили княз,
чудото познавам аз.
Храбреците във водата
всички са ми родни братя.
Не тъгувай, а тръгни,
гости братя посрещни.“
Князът тръгнал, скръб забравил,
на балкона се изправил,
дълго гледал: изведнъж
цялото море надлъж
шибнало скалата яка,
тридесет и три юнака
в светли брони идат там —
във очите с ясен плам
идат храбреци строени,
вождът с къдри посребрени
и със бялата брада
ги предвожда към града.
Слиза княз Гвидон отгоре,
среща гостите на двора.
И сред княжеския двор
му говори Черномор:
„Лебедът при теб в палата
със заръка ни изпрати:
в твоя славен град да бдим,
нощна стража да стоим.
С тебе ще сме постоянно,
ще излизаме тук рано
от бучащите вълни
върху твоите стени.
Скоро пак града ще зърнем.
Днес в морето ще се върнем —
тежко дишаме навън.“
И градът потънал в сън.
Вятър по море лудува,
гони корабче да плува;
то вълна подир вълна
пори с вдигнати платна
покрай остров изумруден,
край града голям и чуден;
в залп оръдия гърмят,
искат кораба да спрат.
Слизат гостите по моста,
кани ги Гвидон на гости,
дава им разкошен пир
и ги пита най-подир:
към кои страни пътуват
и с какво в света търгуват?
Казват: „С кораба крилат
ний обходихме цял свят,
там продавахме стомана,
злато и сребро ковано,
да вървим настана час —
дълъг път лежи пред нас
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана.“
Князът рекъл им тогаз:
„Господа, на добър час!
През морета, океани
навестете цар Салтана
и кажете: княз Гвидон
с обич праща му поклон.“
Гостите се поклонили,
в път поели с нови сили.
Княз Гвидон се срещнал
пак с лебеда на оня бряг.
Моли князът: пак душата
му копней за далнината…
Лебедът си замълчал,
само с пръски го облял.
И докато се обърнал,
князът се в пчела превърнал.
Зажужукал, полетял,
чак на кораба се спрял,
тихо този юначина
скрил се в малка пукнатина.
Вятър весело шепти,
волно корабът лети
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана
и желаната страна
вижда се в далечина.
Слизат гостите по моста,
кани ги Салтан на гости,
с тях в красивия дворец
влиза нашият храбрец.
Гледа: целият в позлата,
цар Салтан седи в палата
на престола позлатен,
в тъжни мисли потопен.
А сестрите — до краката
с Бабариха — злата сватя,
все край царя се въртят,
с четири очи следят.
Царят гостите тогава
на трапеза настанява;
пита: „Как сте, господа?
Дълго ли сте по вода?
Зло, добро ли преживяхте?
Чудеса какви видяхте?“
Рекли: „С кораба крилат
ний обходихме цял свят,
нищо лошо зад морето;
чудо има под небето:
остров има там богат
и на него — дивен град;
всеки ден там става чудо:
закипи морето лудо
и когато с вой и бяг
то достигне оня бряг
и се спре в стената яка,
тридесет и три юнака,
цели в броня, слизат там —
във очите с ясен плам,
всички хубави и смели,
едри, млади, обгорели,
юначини са отбор;
главатарят Черномор
с тях излиза от водата,
в строй ги води към палата,
та над острова да бдят,
нощна стража да стоят —
няма стража по-надеждна,
храбра, вярна и прилежна.
Там владее княз Гвидон,
той изпраща ти поклон.“
Цар Салтан се удивява:
„Ако е живот и здраве,
острова ще посетя,
княз Гвидон ще навестя.“
Млъкнали сестрите лихи,
само сватя Бабариха
се усмихнала едва:
„Що за чудо е това?
Хора идват от морето,
пазят нощем бреговете!
Истина или лъжа —
на мълвата не държа.
Има чудо по-красиво.
Носи се мълва правдива
за царкиня във света
със вълшебна красота —
денем слънце затъмнява,
нощем всичко озарява,
в къдрите й месец грей,
на чело звезда светлей,
със походка величава
на паун наподобява;
а щом дума промълви,
сякаш ручей ромоли.
И което си е право —
туй се чудо вредом слави.“
Замълчали всички тук,
никой не отронил звук.
Цар Салтан се удивява,
княз Гвидон се разгневява,
ала в миг я съжалил —
бабата не ослепил;
зажужукал из палата,
кацнал на носа на сватя,
острото си жило впил,
та мехур се появил.
Пак се вдигнала тревога;
„Помогнете ни, за бога!
Караул! Гони, гони
и проклетника хвани…
Ах, почакай ти, проклето…“
През прозорец неусетно
князът тихо се проврял,
над морето полетял.
Князът край морето скита,
гледа — сини са водите;
и сред буйния им бяг
лебедът изплувал пак.
„О, здравей, мой княз прекрасен!
За какво си пак нещастен,
смръщен като ден мъглив?“ —
пита лебедът красив.
Княз Гвидон му отговаря:
„Скръб-печал ме пак изгаря:
хора женят се у нас,
а неженен ходя аз.“
„На коя се, княже, спираш
и я за жена избираш?“
„Казват: имало в света
днес царкиня — красота:
денем слънце затъмнява,
нощем всичко озарява,
в къдрите й месец грей,
на чело звезда светлей,
със походка величава
на паун наподобява,
а щом дума промълви,
сякаш ручей ромоли.
Истина ли е, що казват?“
Чакал отговора князът.
Лебедът замислен бил,
помълчал и промълвил:
„Да, в света живей девица,
ала не е ръкавица —
от ръка да я свалиш,
след като я подържиш.
Чуй един съвет от мене:
помисли си непременно,
щом се тя при теб вести,
да не се разкаеш ти.“
Князът с клетва уверява —
време е да се венчава,
той е всичко преценил
и е истински решил;
та дори готов е страстно
за царкинята прекрасна
да отиде тия дни
пеш зад триста планини.
Лебедът въздъхнал леко:
„Но защо така далеко?
Тя е близко в тоя час,
знай — царкинята съм аз.“
Плеснал лебедът с крилата,
литнал волно над водата,
спуснал се на оня бряг
сред цветя и храсталак,
тръснал мокра перушина
и превърнал се в царкиня:
в къдрите й месец грей,
на чело звезда светлей,
със походка величава
на паун наподобява;
а щом дума промълви,
сякаш ручей ромоли.
Князът нежно я прегръща,
към двореца се завръща
да зарадва сред покой
милата си майка той.
Князът паднал на колене:
„Моя майчице рождена!
Аз избрах жена добра,
а на тебе — дъщеря.
Молим твойто разрешение,
майчино благословение —
дай ни своя благослов
да живеем във любов,“
Над главите им покорни
със икона чудотворна
тя и плаче, и реди:
„Бог над вас, деца, да бди!“
Князът дълго се не бавил,
сватба бляскава направил;
заживели в обич те
и очаквали дете.
Вятър по море лудува,
гони корабче да плува;
то вълна подир вълна
пори с вдигнати платна
покрай остров изумруден,
край града голям и чуден;
в залп оръдия гърмят,
искат кораба да спрат.
Слизат гостите по моста.
Кани ги Гвидон на гости,
дава им разкошен пир
и ги пита най-подир:
към кои страни пътуват
и с какво в света търгуват?
Казват: „С кораба крилат
ний обходихме цял свят,
с забранени стоки — злато,
ний търгувахме богато;
час настана да вървим,
все на изток да държим
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана.“
Князът рекъл: „Господа,
път приятен по вода
през морета, океани
в царството на цар Салтана;
там на своя господар
припомнете, че е дал
дума да ни посещава,
а пък все не се вестява —
и предайте му поклон.“
Тръгнали, а княз Гвидон
днес останал у дома си,
не напуснал той жена си.
Вятър весело шепти,
волно корабът лети
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана,
и желаната страна
вижда се в далечина.
Слизат гостите по моста.
Кани ги Салтан на гости.
Гледат: в златния дворец
цар Салтан седи с венец,
а сестрите във палата
с Бабариха — злата сватя,
все край царя се въртят,
с четири очи следят.
Царят гостите тогава
на трапеза настанява,
пита: „Как сте, господа?
Дълго ли сте по вода?
Зло, добро ли преживяхте?
Чудеса какви видяхте?“
Рекли: „С кораба крилат
ний обходихме цял свят;
нищо лошо зад морето,
има чудо под небето:
остров стръмен и богат
и на него — чуден град
със дворци и черкви златни
и градини необятни;
там елха се зеленей
и кристален дом светлей —
дом на катеричка жива,
и каква е закачлива!
Пее песнички цял ден,
гризе орехи весден,
но не прости и чепати,
а с черупчици от злато,
ядки бисерни блестят,
а слуги отвред следят,
Зърнахме и друго чудо:
закипи морето лудо
и когато с вой и бяг
то достигне оня бряг
и облей скалата яка,
тридесет и три юнака
в златни брони слизат там —
във очите с ясен плам,
всички хубави и смели,
едри, млади, обгорели,
юначините отбор
с главатаря Черномор.
Няма стража по-надеждна,
по-безстрашна и прилежна.
Князът има си жена,
дивна като светлина,
денем слънце затъмнява,
нощем всичко озарява;
в къдрите й месец грей,
на чело звезда светлей.
Княз Гвидон там управлява,
всичко живо го прославя;
той изпраща ти поклон
и упреква те Гвидон:
«Гост да ни е обещава,
а пък все не се вестява.»“
Царят тук не изтърпял,
заповед за път издал.
А сестрите във палата
рекли с хитрата си сватя:
да не види царят жив
нивга острова красив.
Цар Салтан се не предава
и за миг ги усмирява:
„Цар ли съм или дете?“
Плахо замълчали те.
„Днес потеглям!“ —
с крак той тропнал
и вратата шумно хлопнал.
От прозореца следи
князът сините води:
те са тихи, не бушуват,
само леко се вълнуват,
под безоблачния свод
се показва чуден флот:
пори волно океана
флотата на цар Салтана.
Скочил княз Гвидон за миг,
рекъл с гръмогласен вик:
„Родна майчице — награда!
Ти, княгино моя млада!
Погледнете: хей оттам
иде татко ми насам!“
Флотът към брега приижда,
князът през тръбата вижда:
царят в кораба богат
гледа приказния град;
с него са сестрите лихи,
с него е и Бабариха,
те се чудят до една
на незнайната страна.
В миг топове загърмели
и камбани проехтели.
Слязъл на брега Гвидон,
срещнал татко си с поклон,
срещнал и сестрите лихи
с злата сватя Бабариха;
с царя към града вървял,
нито дума не мълвял.
Всички влизат във палата:
в златни брони пред вратата
царят вижда храбреци —
тридесет и три момци,
всички хубави и смели,
едри, млади, обгорели
юначините отбор
с главатаря Черномор.
Влязъл царят в ширни двори:
под елха съгледал горе —
катеричка песен пей,
гризе орех, клон люлей,
вади бисери самичка
и ги пуща във торбичка;
дворът в светлия палат
с златни люспи бил посят.
Гостите поглеждат с ласка
към княгинята прекрасна:
в къдрите й месец грей,
на чело звезда светлей;
със походка величава
на паун наподобява;
и свекърва си така
води нежно под ръка…
Царят в миг познал жена си,
буйна радост го понася.
Изведнъж дъхът му спрял.
Царят в сълзи се облял.
Той прегърнал си жената
и синчето, и снахата,
седнали те най-подир
и започнал весел пир.
А сестрите във палата
с Бабариха — злата сватя,
го ударили на бяг;
ала ги довели пак.
Всичко сторено признали,
каели се и ридали;
царят, весел този път,
пуснал ги да си вървят.
През деня гуляли, пили,
после в сън се потопили.
С пиво, мед и аз гулях,
но едва мустак допрях.
КрайЗаплакала, е гората,
гората и планината,
планината и дървето
дървето и листето,
листето и полята
и кладенците водата,
заради индже войвода,
де е Индже войвода,,
сос 500 млади юнака,
зачу я Индже войвода
зачу я Индже войвода
па се провикна
Ой Колю, Колю
Ой колю,Колю,
развивай Колю байряци,
Собирай Колю юнаци,
развивай Колю байряци,
собирай Колю юнаци
Да развеселим, Колю
гората,
гората йощ планината
планината Колю, йоще дървето,
дървето Колю - йоще листето.
Листето Колю, йоще полята
полята и на кладенците водата.....
Индже си гора думаше,
горо ле горо зелена,
имаш горо вода студена,
имаш ли сянка дебела,
за моите юнаци
гора на Индже говори:
А бер индже воеводо
ти си дойди при мене,
я че ти сянка направим,
я че ти вода намерим.....
това е част от историята на моя прадядо Павел Йовчев, 1893-1982- секретар-бриник, кмет на с.тишаново, търговец, по неговите собствени думи "кум и кръстник на 80 къщи" а накрая - и депутат при Г.кьосеиванов от страната на демократическата партия. Два пъти осъждан на разстрел - през 1945 и 1949 - и оцелял да 1982. по нататък предавам негови думи:
Част втора географско разположение на селото.Ранна обществена дейност
"Докато се мислеше, че, овощни дръвчета виреят, само под, водно място за поливане, дадо Атанас Лазов Мечкарски разреши този въпрос. Той засади сливови дръвчета на сухо мусто в местността "Мъртвината" и след 4-5 години населението като видя, че дядо Анастас си бере, и яде хубави сливи, а ние обикновено се водим от поговорката " око да да види, уста да вкуси" (в по нов вариант око да види, ръка да пипне - б.а) и всички се втурнаха и засадиха, дето се казва и рид и дол и разин овощни дръвчета и селото стана с главно препитание овощарство и тютюнопроиздводство.
Селото Тишаново е обградено от всичик страни от възвишения - от север с върха "Гарушещ" (Езерото), на който връх има постоянно поддържана от военните знак, "бандера", и който връх е доста висок.. на самия връх има леговище от някогашно езеро с около 300 кв. м. и място от което личи изтичането на това езеро. че е имало езеро е факт, но кога е пресъхнало - не се знае. носи се легенда, че из водата на това езеро някога е излизал воден бик, който се е борил с биковете от селските стада и винаги е побеждавал. Това принудил селяните, подбрали най-силния в селото бик, обковали му рогата с челото с железин окови, изработени от селсикя ковач, и този добре подготвен борец го откарали на бораб с водния бик при езерото. Водния бик бил победен и разярен той се скрил в езерото и не след дълго той пресъхнало.
От запад селото Тишаново е обградено от селската планита - "Калето". на самия връх има останки от зидини, около връс на 300 метра, от което кале се носи името и на самия връх. кога и кои народи е правено това кале - не се знае.. Близо до това кале е местността "харамлийски преслап". тоя преслап, носи името си от спиране, укриване, и заседаване на харамии през турско време
на Югозапад от селото е върха "човека" , връх досат висок и на него върх има една доста голяма пещера от около 300 кв. м. с два отвора единия с права нагоре шахата, а а другия излиза млако встрани от който се влиза в самаат пещера, която е досат дълбока
на Югоизток е продълговатия и висок баир "Билото" - граница между селото ни и село "Фролош". на изток са по-малки височини
на Изток са по-малки височини, прорязани с малката река "речица" вливаща се в река "елешница", а последната се влива в р. "Струма". Други по-забележителин местностти в селото, в които у някои има малок и рабтна земя и гори, служат за пасбища, на макар намалелия добитък, са "рашките", "средния рид", "горуно", распатите",,паунка"смогревец","планината","колибни рид", "голям присое", кочините", "хвърлявището", "габер", "лютако", "рудинато" и други по-малик местности.
Село тишаново бе лишено от интилигенция бедно и изостанало, село във всяко едно отоншение, откъснато и отдалечено от околийският център. на 38 км., без каквато и да е връзка с него едва през ЕВропейската война 1916-1918 (Йовчев има предвид Първата световна война, която като се изключи САЩ е война на Европа - б.а.) се наложи да бъде прекарано през единия му край далече от центъра грубо изработено шосе набързо от военнопленци за целите на Европейската война, за продоволствие войските на фронат в македония. След свършване на ЕВропейсаката война, в която участвах и аз, макар да бях слабограмотен,, но на практика в стоенето ми в общината още преди това като писар с голямо старание схванах работата на секретар-бирника, авих се на изпит за такаав длъжност, издържах го благополучно и веднага бях назначен на вакантната длъжност (за секретар - бирник - б.а.) в нашата община. тук се запретанх да творя, колкото ми позволяваха силите и положението. на първо време - за здравето на хората. нямаше лекари, града далече, Имаше в съседнот село Ваксево, един фелдшер,, но района ме б голям, не можеше да ни покрие, водят го по околин села и махали, превозат с коне и каруци, болин много, нуждата голяма. Реших да поисакм от окръжния лекар да ни прати фелдшер - той обеща но ни трябаваше помещение, каквоот нямахме. Та то и самата ни общинсак канцелария, се намираше в едно старо,, мизерон и недостатъчно помещение, а самия ценнтър се ссътоеше от - общината, черквата, старо, рухнало училище и три къщи..
Свиках общоселско събрание, пред което обясних нуждата и че е необходимо да направим помещение за амбулатория и жилище на обещания ни медицински фелдшер. селяните иденидушно обещаха подкрепата си, но няма средства, нито място за строеж на сграда.. черкваат ни има около два декара място, подарено и на времето от учителя Лишков и може да се направи там помещение. Използвах случая и липсата на свещенник поради нежеланието да дойде такъв в селоот ни, поради липса на помещение аз живеене. Свиках общинсикя съвет (кметовете тогава съдействаха по всичко на секретар-бирника като по- вещ) на съвместно заседание с черковното насотятелство, Обясних им че нужда от направа на обществена сграда, в която да се помести здраван служба, а и да живее свещеник от какъвто имаме нужда, а и черквата няам пари. Ето защо нека да се съгласи черковното настоятелство общината да построи със свои средства на черковоно място една сгада, в която да се помести в една и половина здравна служба, а другата да е за живеене на свещеник .
това за стаите, а под тях да се направят две отделения, които на служат на по половина за обори за общината и черквата.Предложението ми се прие единодушно и от двата съвета.
Сега вече направихме ново общо селско събрание, поискахме от селяните съдейстиве и тук получихме съгласието от трудолюбивиет селяни, какот и материал - камъни и дървета бъроз бяха докарани, но пари за майстори и за керемиди на покрива липсваха. съгласи се черковното настоятелство да даде малко от мястото черковно, на съседа му Павел (Х) Аризанов направи двора, той като керемидар да даде 5000 керемиди, да покрие покрива, за майсториет за които бяха нужни 6000 лева, събрахме волин пожертвования от населението - 5000 лева, а 1000 лева аз взех тайно от жената, приготвени от нея пари, за подарък при кръщенката на децата и ги добавих за да се дакръгли сумата. цялата сума бе дадена на майстор Стоян Гърлицата. Бе ни изпратен медицински фелдшер и амбулаторията се нанесе в новата сграда, и свещенник дойде един луд македонец.
Сега се замислихме как да бъде свързано селото с път -шосе във връзка с окръжния инжинер, но тука вече назря раздвоение на селяниет откъде да мине пътят. Аз, естествено, с мнозинството селяни исках пътя да мине през естествения прорез , по течението на малката рекичка, която минаваше през центъра на селото, течеше из дефилето "клисурата" , където бе по-късо разстояните, най сложен и без големи наклони (качване и без остир завои). Другата - противна страна искаха пътя да мине през местността "джебрана", двойно разстояние, големи наклони, много завои. мотивът им бе, че местностат "клисураат е скалиста , та да правим пътя. Глупави разсъждения, но попречиха много и забавиха пътя цели 4 години (отново трябав да се отбележи освен всичко друго, прадядо ми е и личен интерес - пътя днес минава покрай неговите ниви - б.а.) окръжното инжинерство се въздържаше да издаде разрешение поради тези спорове. Спора се разреши едав когато по наше искане министерство на благоустройството прати анкетьор - един инспектор - на място за да види коя местност е за предпочитан за направа. След като докладав совята констатация в министеството, че е по -добре пътя да мине през местността "клисурата", вече и министерството прие този път да се направи оттам колко нерви и средства ми коства борбата - само аз си знам (по това време Павел Йовчев вече е бил човек с влияние - търговец, кум на половината село и член на Демократическата партия - това също е допринесло за направата на пътя - б.а.) Бях дори омръзнал на семейството ки от харчене за него път.така или иначе пътя се направи. Дали поради упоритото ми настояване, , достата пари за пробиване, за направа на мостове и подпорни стени,, та дори едан безработан група извози материла на цяла планина и се намери на работа. Днес по тоя път върви и ежедневен редовен рейс до центъра на селото.Едав след направата на пътя се осъзнаха всички, включително и от тия които бяха проитв направата му и днес тоя път се нарича "Павлевио път" (пътят същестува и до днес - .б.а). Аз се отказах от длъжността секретар-бирник, но от обществената си дейност не се отказах и вече спечелил авторите и доверие с населението продължих да работя. Почнах дайствие да се свърже селто с телефон и успях селото ни да бъде единственот село в околията, свързано с телефон освен гранините военни.по предложение и инициатива на главния учител никола Ангелов в селото образувахме през 1931 г. читалище "Родина", на което аз бях избран за председател, а учителя Ангелов - за библиотекар.
то читалище образувахме, но няма още нищо, средства никакви, рекохме с Ангелов да просим, направихем едно писмо до всички книжарници в ссофия, ако могат ад ни изпратят книги. на нашият апел се отзоваха всичик книжарници, и ни подариха или пратиха книги засягащи предимно аграрна техника, които библиотекарят-учител Ангелов, съхраняваше в училището където младежта се ползавше от тях. чувстваше се нужда от читалищен дом за съхраняване на книги, събрани в читална, салон и пр. Аз подех инициативаат като първаат ми работа бе да осигуря сграда. Влязох във връзка с местния състоялен човек Георги п.Иванов, Склоних го да хариза мястото за строеж на читалищен дом, след което свикахме общоселсок събрание, съобщихме за направеното дарение от Георги П.Иванов , помолихме го единодушно да приготви и докар матириалите за направа на читалищен дом, а аз се задължих да пратя с мои средства на майсторите..........."
това е част от историята на моя прадядо Павел Йовчев, 1893-1982- секретар-бриник, кмет на с.тишаново, търговец, по неговите собствени думи "кум и кръстник на 80 къщи" а накрая - и депутат при Г.Кьосеиванов от страната на Демократическата партия. Два пъти осъждан на разстрел - през 1945 и 1949 - и оцелял да 1982. по нататък предавам негови думи:
част първа - История и бит на село Тишаново
"Името си село Тишаново, Кюстендилски окръг , носи от това че някога било мноог гористо и тихо - тишина - и и останало името Тишаново. Такъв е и извода на многогодишния директор на Кюстендилската мъжка гимназия Йордан захариев,, който изучваше и пишеше исторически неща из цялата Кюстендилска околия и вяравем, че ги има в академията на науките в софия (днес те се пазят в Библиотеката на Етнографския институт с музей при БАН - б.А.)
селото се намира на 38 км южно от гр. кюстендил и на 10 км. от бившата ни турска, а сега югославска граница.. Бедно балканско село, пръснато по чукарите. до последната световна война имаше около 300 къщи с население около 1400 жители (днес са останали под 60 човека - б.а.) и поради бедността много са емгрирали и за се заселили в Северна България, където са купували земя от изселвалите се турци в околиите : Осман пазарска, сега Омуртажка, Еленска, поповска, Ески джумайска, а сега Търговищка и Преславска., за съжаление, обаче, преселниците от селото ни са изминали, толкова хубави места, та са се заселили, повечеот от тях пак в балкансик места, но нали са били скотовъдци, те са гледали да има мера (паша) за добитъка им, който за да го откарат от село Тишаново до новот си землище, са пътували с месеци.
Дядо ми Илия казваше, че знаел някога в турско време, когато селото Тишанов е броило 70 къщи със 70 рабуша, представлявващи, партиди, наредени на една връв, така както са наредени къщите по махалите. та тоя рабуш, гледа бирника и отбелязва определения на рабуша данък. В селото ни не е имало навремето училище, черква, или кавито и да е кулутрни учреждения. Учили сем малок деца и то - по кошари. главното препитание на населинието беше земеделието и животновъдството.. хората са чували (чували - старовр. - имали - б.а.) по 100-200 глави дребен добитък, по 10-15 глави говеда и по 5-6 коня, или така наречени (х)ергелета.Всичко каквото им е трябвали за домакинството щато храна и облекло - сами са са си произвеждали, Едниственото нещо, коета купувахем бе солта.нея доставяха кираджии с коне от граодовеет Солун или Лом паланка на Дунава. осветлението беше с борина, и то - когато имаше гости, или ббе повикан някой шивач (терзия), за да ушие дреха, а иначе ни светеше огъня., който се палеше от огнището, насред къщи, чрез натрупани дърва.
Преди да се повиак шивач, главно в домакинството главон жените изтъкавата от вълна или козина - да напредат конци от кълчищата, да ги сварят в топла вода, а за украса да напредат усучат оптока заменящ днещния гайтан, и това последното беше повече културните и заможни семейства. Дойдеше ли шивача, и то какъв шивач, за да среже с големите ножиците плата на парчета, да ги захване с калчищните конци,, за да заприлича на ръкав, ногавица (крачол-ба.), предна и задна част и готово.та било малко криво, тясно или широко - това е без значение! "ново ли е хубаво е" така казвахастарите в къщи. постеляха на шиваач една черга да седне или конски чул, дето покривах самара но коня, а един черн от семйството застава прав, до свещника, да държи боринаат, за да може терзията да шие. А децата цял рояк - далеч от терзията да не му пречат да шие, а те горките им се иска да видят напръстника и ножиците му..
Домакинствата бяха многобройни - по 5-12 деца бе нещо обикновено. И като се има предивд че, имаше случаи например, един баща се бе оженил и имаше 5 сина които също се бяха оженили и всеки имаше по 5-6 деца и стария не разрешава делба на имоти докато е жив, и те всичките живеят в една къща...... Главата на доканството (който понякога биваше подпомаган от най-стария си син) казавше на всекиго кой къде и какво утер ще работи. работата им се състоеше да произведат храната за утрешния храната на доманството, да я приберат и да приготвят храна на добитъка, а жениет изработват вълната за облекло на домакинството, както и н да изработят необходимя инвентар за тази цел,- чесало,хурка, вретено, сукало, дървена пенуга и прочие. земеделсският инвентар се състоеше пък от дървено рало, дървена кола на две колела, палешник с който се оре земята, изработен от местен ковач - обикновено циганин, връската но войщието с ярема, развит прът, няколок секири и търнокопа, мотиик, коси, тесла и ръчен трион, един нож, длето за мушкане, на опинците (видове цървули- б.а) при правенето им. и един голям нож в махалата за колене на хранените свине и това е всичко. Ако имаше някой мъж да купи и на жена си един нож заклапач и да го носи вързан на пояс, това беше голямо постижение.
Другия къщен инвентар е глинената паница, гърне, дървената лъжица - най - хубавиет бяха от кленово дърво, две три подници от земя и една две бакърени тепсии, няколок стола от издялано дърво с крака от пръти. Всичко това ставаше ставаше за обащ софра на по няколок човека, а децата ги отделят, на детсак трапеза на земята, на по-маликте им слагаха боба или лещата на похлупката на гърнето та оттам иде и поговоракта "ти още на похлупка леща ядеш". А на току-що проялиет без зъби, няколок месечин деца, майките им след като сдъвчеха храната в собствената си уста, изваждаха я от устата си, и я бутаха в устата на малките та затоав има поговорка "ти още жвакано ядеш" Спането ни беше на самия земен под. Всяка майка нареждаше децаат си едно до друго, като прасенца, в тази част от сатята която бе завладяла. постила им за през ноща едан сламеан и изпокъсана рогозак, която през нощта децаат измокрят, туря им едан възгланица пълна със слама, и ги завива с кълчищната черга. А до нея- другата снаха с нейните деца, след ня етърва й (братовата жена -б.а.) и пр. и пр. едан връз друга наредени всяка със своите деца . А ядодото се изкриви край огъня и отвреме на време го подклажда. Това е през зимата, а лете - лесан работа - хайде пред къщи, пред гумното (обора), пред трема, на ливада и пр. - всякъде човек може да спи. лете е лесно. Ех тогава и бащата ако не е при добитъка се чувства щастлив, че и за него има място при майката, тъй като всичик други малчугани спят някъде другаде - кой по ливади, кой по обори, а не като зимата когато спи в плевника. Деведесет процента от това положение - аз го заварих. Постепенно то обаче лека-полека то се промени.
Част втора - новото време
Въведоха се много нови неща в бита и поминъка, на хората ни, а и в в занаята им.животновъдството съвсем намаля, гораат изчезна наполовина, насадиха се мноог овошки, почан производство на тютюн и ракия (самият Павел Йовчев също има огромни гори с ябълки от които е правил ракия, която е търгувал - б.а.), почти всяка къща има казан за изваряване ракия и прочие.Много усиля бяха необходими аз преобразуванието на това село. Трудно бе да се простят старите хора, с многото, добитък, който вече няаше с какво сда се изхранва, а освен това добитък с овощни градини бе несъвместиво в едно с пашата (тук като представител на хората с големи овощни засаждения - 63 декара, предимно ябълки - прадядо ми павел Йовчев естествено е имал личен интерес да бъде срещу срещу страната на животновъдите - б.а.) Производството на тютюна го въведохем 1919 година. съгласон закона трябавше да се заяват за посаждане на тютюн най-малко 40 декара, и то наблизо, за да представляват нещо като блок.Аз тогава бях секретар бирник в общината ни, подех инициативата , но хей Боже ела та склони да декларират и от не по-малок от два декара, както предвижда закона. Всеки се страхува, че не знаят, да го обработват, и че закона предвиждал големи глоби за неспазване на формалности, бройки и дължина на ниви и пр.
както и да е - макар формално и досат фалшиво събрах и записах 40 декара. дойде окръжния и акцизен началник, както предвиждаше закона за проверка. посочих му, че всичик декларирани месат за посаждане на тютюн се намират близо в центъра на селото "червилото+, "китката", бачиища", мъртивината% - нали трябав да са нещо като блок, разведох го по тия места и докато се колебаеше долавяше лъжата ми, но приготвеното и опечено от мен праес го сколони набързо и разреши засаждането на тютюна.. И ела да видиш на другата година! като видеяха селяните че производителиет на тютюн взеха досат пари,, кандидати за произвоство на тютюн - бол! Производствоот скочи на 150 декара!, а декарите надхвърлиха 300 и сега вече главиния поминък на селото е тютюнопроизводство (този разказ е записан някъде през 60-те години или някъде там, а действието до момента се развива около 1919-21 година - днес селото почти не същестувава и реалон тям няма поминък- б.а) Това даде възможност до Втораат световна война всяко домакинство да има не само къща, но и други стопапански сгради - яхъри, пердета,, плевници и прочие. във всяка къща се появиха маси и високи столове,, дървени кревати, а в някои - и пружинени, старата глина паница и гърне се замениха с порцеланови и емайлов тенджера, дървената лъжица - с желязна, кълчищната черга - с юрган и пр. и пр. Тишаново вече е хубаво село - овощарско.
по-късно ще продължа."
За тези които не са гледали мача първо няколко думи - Кой е УСтинов - той има 45 мача и само едан загуба - до днес срещу световния шампион Кличко с НОКАУТ. Днес е втората му загуба срещу Кубрат пулев - също с НОКАУТ. от своя страна Кубрат Пулев има вече 17 победи - 9 пъти е побеждавал противника с НОКАУТ. Устинов бе и по висок - и с по дълги ръще - и по едър. Но Кубрат бе по взривен и енергичен. И успя да нанесе аркада на Устинов от която да се възползва. Руснака играеше нечисто - ползваше лакът, буташе съперника си, ръгаше го, съдията често се намесваше. Руснака бе изключителон едър - 140 кг., а нашят е под 120 и протвника често се възползваше от своето физическо надмощие. В седмия рунд Кубрат изглеждаше леко несигурен - едва в края се посъвзе. Но от осмия нататък той наложи стила си с бързи, енергични удари и до края на дестия рунд стана ясно кой ще е победителят. В единадесетият -предпоследен рунд - руснака като че бе поспрял да кърви, само че изглеждаше много уморен. Изведнъж след един безобиден удар на Кубрат той се строполи и не се изправи до десет.
Каквото и да си говорим, това е голям успех за българския бокс - а и за българския спорт като цял. Първа защита на европейската титла от българин, срещу голямо име в бокса и вече имаме българин за претендент на световната титла. За какво по-хубаво можем да мечтаме. Приказката продължава......
ЗДравей скъпи читатателю.
От днес съм в заслужена почивка.Изпратихме жените на море, а ние с баща ми заминахме за Копривщица. Ще си си призная честно - и двамата не обичаме морето - твърде бели сме. Вероятно гръцката частица ни кръв се обажда- Лесно изгаряме. С какви ли не ПХ-та съм се мазал - не помагат. Щом изляза от морската вода до пет минути съм се покрили с мехурчета. Къде по добре се чувствам на планина. Избора бе между Витоша и Балкана. Витоша бе по-близко, можехем да правим повече преходи, но в Балкана щях да се чувставам по откъснат от София и почивката ми би била по пълан а и градът е много красив. Взех решението трудно. Пък и бях в Копривщица миналата година по това време, което затрудин избора ми. Накрая реших отново да отидем там.
------------------------
Скъпи Читателю! Няма да те занимавам с подробности по пътуването и настаняването, които вероятно ще са отегчителни за теб. Самият аз проспах разстоянието от София до Копривщица, така че няма какво да се разправя. Любопитното започна след това. Тоя град който миналата година бе по това време една гмеж,едно ваилонско стълпотворение, една истински Ню Йорк и Вашингтон взети заедно сега бе опразнен като Берлин след Втората световна война- Имах чувството, че се намирам в някое изчезващо село. По главната улица за половин час я минат десет човека я не. Шокиран съм.
Впрочем първите два дни наблюденията ми са малко повърхностни - ставаме около девет часа закусваме до десет-десети и половина едан баница която носим от къщи. В дванадесет се разхождаме в центъра и отиваме на па пазара към два. Купуваме нещо, хапваме, после ни наляга следобедна дрямка, и вечерта към седем отново излизаме. След половин час сме по кръчми, а в десет сме в къщи.....
ДЕН 2
Запознахме се с едни геолог и жена му които са тук на почивка също като нас. Ние сме с лада "баничарка", а те пристигнали от гарата с колела - и ние и те сме типични учени от БАН. Геологът е малко особен - не че ние не сме. Умен е, но е малко досаден, освен това е "нарцис". в продължение на половин час говори за австрийски проект който спечелил и още половин час за прекрасната мандра която има в копривщица и за сиренето което ще ни оставят, защото не могат да го носят. Слюнки ни потекоха. Накрая си измъкнаха сиренето и всичок останало. Стипци! По едно време имаха е един фъстъци - оставили ги бяха в общата трапезария всеки да може да си ги вземе, не ги ядат - като си тръгват - ги взеха до последния фъстък. А постоянно разправяха колко им тежели торбите, как щели да оставят толкова много храна тук и направо щели да я хвърлят. Ние им предлагаме да си разменим телефоните и да им занесем в София, това което не могат да носят. те ни гледат като, че ще ги окрадем. Скръндзи. Сакън да не им окрадем безценното сирене. ИЗмънаха се като мишки, поред нощите. Но - за това по-късно. да не избързвам.
Вечеряхме в "Чучура". Всъщност Там ни упъти Геологът. Миналата година ядохме в "Галерия", но геологът и жена му така нахвалиха "Чучура" като заведение с най-опитамалните цени и най-доброто качество, че просто нямаше как да не отидем.
Да си кажем честно - не останахме толкоз доволни - заведението бе доста прехвалено. Наистина салатите и алкохола са със занижени цени, но всичко останало е между два и три пъти по - високи цени. Определено няма да се вяснем повече там.
ДЕН 3.
Свършихме баницата - наложи се да излезем сутринта, за да напазаруваме. Днес е неделя - на стотина метра от нас има хубавки банички, а също и мъж който прави мекици и ги завива в целуфан . Не посмяхме да вземем мекици от него, тъй като бяха наредени повече от пет-шест готови отвън на пътя и спокойно биха могли да ги кацат мухите.
Не разглеждаме къщите-музеи защото вече знаем от миналата година какво съдържат те. Вместо това маршрутът ни се съсредоточи върху Църквата "свети Николай" . Въпреки че е действаща църква, това е единственият ден от тези осем дена в който я видях да работи. Почти непрестанно тази църква е затворена. Може да се влезе в двора, но не и в самата църква. За това обаче - по нататък.
Спомените ми от Къщите на известните българи са следните - най Красиви са къщите на Георги Бенкоковски и Тодор Каблешков. Къщата на Димчо Дебелянов е схлупена, и тъмна, но е доста раздвижена като идея. Вътре има откъси от писма на брат му и сестра му, негова кореспондеция до майка му, на касетофон се четата негови произведения, а в градината има статуя на майката на поета. За съвременници би било интересно да знаят, че когато идва време за Димчо Дебелянов да кандидатства в университета с българска филология, той има само шестици по литература, не се случва така, че има твърде много отличници и затова подреждат класирането по азбучен ред. Дебелянов идва по Д, но той не успява да влезе тази година, а чак на следващата.
Сред по значимите къщи-музеи са също Ослековата къща и Лютовата къща. От значение е също и Палавеевата каща, макар тя да не е съща-музей. Тя принадлежи на един големите благодетели на Копривщица, като и Каравеловата къща.
Палавеевата къща е на един от големите възрожденски благодетели на града. Той е построил читалище, подпомогнал е значително църквата "Св.Николай" и още много обекти в началото на миналия 20 век. За съжаление "Св Николай" днес е в палчевон състояние. Тази част която е строена от Палавеев, въобще не е реконструирана над 90 години и се разпада. Не е да се каже, че църквата няма пари за реконструкция, тъй като тя е под под патронтажа на митрополит Николай, който дори е нейн именник. ОТ друга страна черквата както споменах стои нонстоп затворена, отварят я само на големи празници, а ва вратата има джиесем на който да позвъниш ако специално изсакш да я отворят за да влезеш. Миналата година и това нямаше. Вътре е мрачно и почти не се пали лампа. Иначе иксоните са много хубави.В двора на Църквата е погребен послединият кмет на Копривщица - Цанчо Дебелянов - няма връзка с Д.Дебелянов Партизаните са го застреляли на 1944 година. Там също е покрепана Дъщерята на Каблешкова - по мъж Радомирова, заедон с нейния мъж, както и един казашки унтерофицер АВрелиан, загинал по време на ОСвободителната Руско -Турска война.
Лютовата къща също е значима - тя е на въстанничесик аптекар и фелдшер. Тя и ОСлековата обаче ми идват по на заден план. Каравеловата къща е много значима. Ве нея са живели двамата братя Каравелови, редом с Екатерина, и Лора Каравелови - докато последната не се омъжва. Това всъщност са две къщи, които са доста мрачни, но за разлика от Дебеляновата за значително по-големи. Прави впечатление, като човек съпостави от една страна Дебеляновата и Каравеловите къща от една страна, а от друга - тази на Бенковски и Каблешков колко много се губи от изащността на архитектурата в първите години на Възржадането, за сметак на простотата и удобството. ИМа досат снимки на Лора Каравелова тук. Няма да изпадам в подробности.
Тъй като знаехме доста подробно какво има в къщите - забележителности от предишното ни пътуване ние обикаляме денем града. Споменах вече, че се опитахме да влезем с помената църква и имахем частичен успех. Там направихме някои снимки, но не изскам да отегчавам читателите разказвайки само за църквата. вечерта решихме да опитаме да хапнем в друго заведение, той като "Чучура" както помните ни се видя скъпичък. Помнихме, че миналаат година имаше наблизо имаше две заведения - едното се казавше "Галерия" - като те бяха точон едно до друго и бяха пълни отгоре догоре, нонстоп. Сега установихме, че едното заведение вече не съществува, а в другото вече няма жива музика както преди. ОСвен това в "В галерията" имаше промоционалин цени на обед до 18.00 когато заведението бе пълно като стол и след това то вдига цените три пъти и с мъка могат да се видят пет човека на кръст. Кризата явно бе ударила заведениията по жестоко от колокот си мислехме. Почъхме си мешана скара за около 15 лева - за двама човека - плюс салатите и пиенето и накрая сметтката излезе 25 лева. Обаче честно казано ни удариха в в грамажа. На менюто пише мешана скара - 600 грама и са изрисувани 6 кюфтета 2 наденици и едно кърначе. В действителност полуичихме 3 кюфтета, и една наденица и едно кърначе . За зеленчуците няма да говорим - един домат и едн малко листо от маруля. Като го пресметннахем наум си казахме, че няма и 400- 420 грама. Но не искахме да правим скандал и го изядохме. Два дни по късно ивидяхем почти същото меню в друго заведение, под друго име с цена 7,50 и грама 300 грама и се спогледахме. Абсолютно съм склонен да продположа, че цените и граамжите в второто заведение бяха НОРМАЛНИТЕ ЦЕНИ. За капак изеядената мешана скара в "Галерията" ми разстрои стомаха. ужас. Подозрението бе най напред върху сливите които ядох, но на другия ден и баща ми падна жертав на тацзи скара, а той не яде сливи. Повече не ядохем такава мешана скара.
ДЕН 4
За този ден трябваше да закусим и отидохме в центъра. Там попаднахме на едно магазинче където правеха пресни мекици, банички и джобове . Вчера заведението не беше работило и тъй като в миналото имахме много добри впечатление от това заведение ги питахме защо не работят и през другите дни. Мъжът каза, че това му е едав ли не хоби и идва само събота и неделя, затова съдружника му се е отказал тъй като кризата ги е стегнала. По късно вечерта ядохме в една пицария с претенциозното име "Наслада", пица наречена "Копривщица" - Маргарита с лук. струва 20 стотинки отогре и е много вкусна. Собствениците много се смяха на това "работене за хоби" и ни казаха че тези дни е имало много проверки и масово хора са си затваряли магазини. Според тях човекът с мекиците просто ни е взел за инспектори
През този ден врата ми изгоря. Няма никакъв вятър. Пивницата е затворена през по-голямата част от времето както и повечето магазини, но пияниците са аредени пред вратата й от сутринта. Почти няма млади хора. Най голямата река е Тополница. Във втората й половина хората си изхвърлят фекалиите - видях доста отходин тръби, които изтичат в извори свързващи се с реката. СРАМ! от десетина години се строи пречиствателна станция и още не е построена - позната история. Рибата в язвориа вече почти измряла.
ДЕН 5
Все повече се убеждавама, че града е мъртвило. Разговаряхме със собствениците на пицарията (тук трябва да вметна, че два дни по късно пак ядохме при тях) и те ни казаха че миналата година по това време е имало игра с коне, преди това фолклорен фестивал, а още малко след това е бил 6 септември и ние сме уцелели интревала от празници, но иначе в града е леш. Не е лошо да се помисли за малко реклама. Кризата влошава нещата, масово собстевници затварят заведения. Видяхме много отпочнати къщи, които са недовършени. Лошото е, че те трябва задължително да се строят както са се строели едно време, но това изисква много пари а поддръжката на такава къща изискав още повече. Отоплението ти излиза златно, но ти не можеш да сложиш пвц-дограма или ламиниран паркет например, защото е забранено -къщата трябва да отговаря на архитектурния стил- Ето защо град с толкова много архитектурни забележителности мъртвее.
ДЕН 6
за моя изненада на шестия ден в другата къща се появи колегата А.А. със семейството сии престоя един ден. Вероятно щеше да изкара и повече, но де му не понесоха резките промени в климата - сутрин и вечер много студено на обед много горещо - планинсик климат 0 след едно денонощие имаха хрема. Тази вечер си дойдоха жените от морето. В началото не ни вярваха, че може да е студено, но постепенно сложиха вълнените одела. С жените - баби, майки, сестри - обикаляхме околностите на Копривщица. Стигнахме до статуята не Бенковски. Доста е височка бие няколко метра. Направихме множество снимки. Заведохме ги в "Под Старата круша" и върху нас почнаха са сипят круши от крушата, коят бе отвън., та се наложи да преместим масата ".Чучура" бе на двадесет крачки но, от него имахме лоши спомени. Като цяло бслужването бе на ниво, а цените нормално но настроението ни се помрачи от факта, че ни сервираха една пържола, коато бе поне наедин месец и нямаше на света нож, кояйто да я разреже. Върнахме я и взехме кюфтета.
.
ДЕН 7
Трябваше да си тръгнем но на жените им хареса просто да се разхожда из града и решихме да останем за още един ден. Какво да ви кажа - вчера се разхождахме по горичката от лявата страна на на града и съотвените улици, днес - по дясната. Полудявам като виждам, че отточните тръбо на къщите се изсипвата в притока на Тополница. Тръбите просот стърчат навън и всичко пада в потока.
ДЕН 8
тръгваме за София.На отиване минахме през Щипон до Траянови врата, където Самуил е разбил ромеите през 986 г. Крепостта е запазена, има много находки които могат да бъдат разкрити, но трябва едан археологическа бригада да седне и да опише всичко. Тогава там ще се появи един втори Перперикон за нашата държава а и в мелницата на македонистите ще подлеем вода, като им покажем че Самуил е бил българин. Но нашата държава предпочита всичко да рухне и после да го реставрира, защото така й излиза по евтино. На всичко отгоре всичко е на много скрито място - не е лошо да сложат табели.
